ЛЯТНО ЧАСОВО ВРЕМЕ
Кой би могъл да приближи
макар и с час
деня -
със изгрева
така необходим.

Кой би могъл да приближи
макар и с час
нощта –
със залеза
така необходим.

И ти, Живот, какво си, ако не
спечеленият с пресметливост хитра -
и като него нереален и абсурден –

единствен час:

съмнителна победа,
която отвоюваме напролет,
за да я върнем
в примирена eсен.

ИМЕЛ
Съвсем не подозирах, че те има,
а ето че си бил дори съсед:
през лято жарко и в студена зима
те виждам - горе на дървото все.

Вечнозелен, помислих, че си чудо,
а бил си просто дързък паразит –
с изкусни смукала, целувка Юдова,
в сърцето на дървото ти си впит.

Ти билка бил си, болка да лекуваш,
ала в това съмнявам се, имел:
та колко твоят сок лечебен струва,
щом с хитрост ти от друг си го отнел?

КАРАКАЧАНИН
Бих казал, бронзов дим е оня стълб от прах
зад хълма с изоставената къща,
но ясно после в залеза съзрях:
каракачанинът с овцете се завръща.

Как прост и чист е неговият път,
макар че свива в дебри неизвестни.
Край него девствени води струят
в зелен килим
и шепнат древни песни.

И откъде е тръгнал - той не знае сам.
На кой народ забравен е потомък?
Живее горе, до самите небеса:
от твърд незнайна кремъчен отломък...

Така е сраснал с тези върхове,
че става вярна мисълта чудата: каракачанинът не е човек,
а живата душа на планината.

***
И тоя влак ще си замине,
и тоя влак,
и тоя влак
ще отгърми по двете линии
и ще потъне в мрак.

Какво отнася невъзвратно?
В една мечта, в един копнеж
стъклее радост – необятна
и разтопима като скреж.

И блясъкът на двете линии
прелива в нечии очи...
И тоя влак
ще си замине,
и гарата
ще замълчи.

Все по-далечен и по-кос,
лъчът се устремява в теб
и сянката ти става все по-дълга.

Изчезват границите.

Сезоните се сливат във един
: със дъх на мъдрост.

Смъртта и тя, уплашена,
отдръпва своята черта
и свива необгледното си царство
в главичка черна на топлийка.

И най-дълбоко скритите Вселени в теб
излъчват своя светлина,
съгрени от страданието-слънце.

Прибра се ... - казват в този край,
прекрачи ли човек в небитието:
като за палаво дете, което
напуснало е буйната игра

и уморено, мълчешком,
от майка призовано отдалече,
/или от приближаващата вечер/,
отива да си легне в своя дом.

ПЕТ СТИХА
Стъпяй просто - крачка след крачка.
И макар да е трудно това,
дръж високо глава.
Не оставяй скръбта да те смачка
като стръкче трева.

Нейде в мократа нощ
будно свети прозорец.
Нейде в мократа нощ,
мама тихо говори.

„Сине, в мократа нощ
сухи ли са нозете ти?"
Падат в мократа нощ
сълзи - болки пролети,

светят в мократа нощ,
в тъмнината голяма...
Съхне мократа нощ
в топлината на мама.

Сияен лъч - сияен нож –
в сърцето стига всяка нощ:
едва осъмвам в изнемога.
Трепти зора, изгрява ден:
Любов и дълг - но не за мен.
А в мен - и Дявола, и Бога ...

С пръсти, събрани в юмрук,
нещо да хванеш успя ли?
Дните летят, засвистяли...
Ти ли си? Или си друг?

Гладни и жадни души
скитат по своите друми.
Слепи ножове от думи
могат ли ги утеши?

Хлипа животът злочест –
все му чертаят програма .
Твойта програма я няма.
Друго е твоето днес.

Точната доза Любов.
Точната доза омраза...
Каза ли? Ти ли го каза?
Старият вятър е нов.

Тук ли си? Още си тук...
Дните ти - псета ги яли...
Нещо да хванеш успя ли
в пръсти, събрани в юмрук?

Кипи живот край мен...
Изгрява ден
и всеки като мравка е забързан
към свойта цел - да бъде убеден,
че като всички двата края свързва,

преди нощта да дойде...
А пък аз
намирам своето благополучие,
ако понявга, в ненадеен час
в слуха ми звънне тънкото съзвучие.

И мисля си, че може би така
ако върви, за мен това е Рая:
богат със песни, мога да река:
и аз добре съм вързал двата края.

ВСЕКИ ДЕН

Всеки ден едно
стихотворение
упорито застава пред
мене
и ме моли да го усетя
и видя.
Иначе - щяло да се обиди,
да си отиде.

Всеки ден в часовете
ранни
аз го моля - при мен да
остане.
После - хуквам да гоня
хляба.
Тоест като вас отивам на
работа.

Горкото стихотворение!
Самотно, отчаяно,
всеки ден то ме чака
упорито до края, но
уморен от тревоги
и грижи,
връщам се аз и съвсем,
съвсем не го виждам...

И разпилява то своите
птици-образи.
Остава само душата му -
синкави облаци.
Аз въздъхвам - и ги
издухвам нанякъде, 

без да усетя,
навярно към други
събратя-провинциални
поети.   

    ПТИЦИ
На моите приятели, млади поети

От сияние синьо единствено
сътворени сте вие.
Всяко зло ще се труди безсмислено
да ви спре и убие.

Този свист от ръце на мълнии
е храна и отмора
за сърцата ви - топли и пълни
с много песни за хората...

Все нагоре, дори да изчезнете,
ще се стрелкате смели,
ще ви мамят високо над бездните
върхове и предели,

ще умирате, ще се раждате
все на път, окрилени
от стремеж за неспирно изграждане
на души и вселени!