ПОЕТЪТ ХРИСТО БАТИНКОВ НА 60 ГОДИНИ 

            Христо Батинков е роден на 5 януари 1946 г. в Асеновград. Там завършва средното си образование, а българска филология - в СУ “Климент Охридски” през 1970 г. От 1969 г. живее в Сливен.
            Пише стихове от детските си години. Първото му отпечатано стихотворение е от 1957 г. През 50-те изминали години негови стихове са публикувани в почти всички централни вестници и списания – “Септември”, “Пламък”, “Народна младеж”, “Пулс” и редица регионални издания. Негови творби са излъчвани по БНР и Радио Стара Загора. Печелил е литературни конкурси, сред които за най-добро стихотворение - “Златна лира”, награда на публиката (“Сливенски огньове” 1981 г.), както и наградата за поезия на Националния клуб на МХТИ (1981 г.). По негови стихове е писана музика. Едно от стихотворенията – “Песен за Сливен”, с музика, написана от Иван Кавръков, се изучава и пее в сливенски училища.
            Христо Батинков е автор на четири стихосбирки: “Трамвай в гората” (1990 г.), “Каква прекрасна, тъжна дума - вечер” (1996 г.), “Гледам теб”, интимна лирика (1998 г.) и “Светлина освободена” (2000 г.). За оформлението на книгите особено полезно се оказва сътрудничеството с художниците Йордан Парушев - и съредактор на последната стихосбирка, и Петър Кайраков – илюстратор на втората и третата, както и с поетите Борис Христов, Кирил Кадийски и Петър Сяров.
     Сега поетът замисля и реализира книга есета с работно заглавие “Писма от Селището”.

            ИЗБОРЪТ НА ОСВОБОДЕНАТА СВЕТЛИНА

            Провинцията е погубила много дарования. Тази мисъл на Атанас Далчев - естетически законодател и нравствен пример за житейско поведение за мнозина от начеващите поети през 60-те и 70-те години на миналия век, истински ги плашеше и те се опитваха да се закрепят някак в София след като свършат образованието си и да избегнат подобна съдба.
            Издаването на първа книга си беше и без друго трудно, а от провинцията - далече от редакции на вестници, издателства и писателските сборища, ставаше невъзможно. Заселването в София означаваше запазване на шанс за "пробив".
            Това си имаше, разбира се, своята цена.
            Проблемът беше не в намирането на работа, а в крепостническата забрана, че без жителство, това не е възможно. Тази цена беше свързана с унижения от властта, с безадресно мизерстване по софийските тавани, а някои дълги години оставаха в разкрачено положение - нито в София, нито в провинцията.
            Не помня, а по-късно не е ставало дума, как Христо Батинков се е озовал в Сливен, защото той си е от Асеновград, което значи, че е почти от Пловдив - също като столицата привлекателно място за жадуващ литературна слава млад поет.
            Когато след завършване на университета се върнах в Сливен, заварих Христо тук. Той беше в по-горен курс, но добре познавах като един от нашумелите поети-студенти и като коректор на студентския вестник "Софийски университет", където често се отбивах, за да предложа за печат някое стихотворение.
            Тогава бяхме водили и първите си разговори за поезия, но не знаехме, че по-късно дълги години ще работим заедно, ще другаруваме и ще си споделяме нещата от живота.
            Наскоро беше, събрахме се да отлежим 50-годишнината му, а ето че оттогава са минали още десет години и той пак покани близки и приятели за своята 60-годишнина.
            На празненството се запитах на глас пред нашия общ приятел художника Йордан Парушев: Каква ли щеше да е съдбата на Ицо, ако не беше по някакви причини се забил в Сливен. С дарбата си на поет, със здравата си жилка на родопчанин?
            "Знае ли човек", отвърна Данчо, и всички наоколо вместо да търсим закъснял отговор започнахме да се радваме на отличната физическа форма на нашия юбиляр, на това, че си има нас, неговите приятели, син и две дъщери, внуци, млада жена до него, която го обича, има си своето житейско и поетическо убежище на Селището... Пък и честен бизнес, който му осигурява достойно съществуване.
            "Ицо е голяма работа, много е точен", заключи прехвърлилият 80-те години  Освалд Лечев, и щеше до го повтаря от време навреме до края на вечерта. И ги чух да се договарят с Христо и тази година, както и миналата и по-миналата, още рано напролет пак да се окъпят в езерата край Мечкарево и да открият сезона…
            Та точно тогава се сетих за мисълта на Далчев, че провинцията е погубила много дарования. Знаех, че тя е казана по повод на житейския избор на поета Николай Ракитин и всъщност си има продължение - "Провинцията е погубила много дарования, но тя е спасила и някои. Например Н. В. Ракитин."
            Далчев е виждал заплаха за Ракитин в символизма, ако би живял в столицата, а не в Плевен, струва ми се, по-близо до реалния живот и по-далеч от изкушенията на литературните моди .
            В друго време, при други нрави и жестоки правила, за немалко пишещи млади хора, имали лошия късмет да се родят не където трябва, оставането в София си беше условие за успех, но и заплаха да потънат в блатото на конформизма, осигуряващ публикации и благините на казионната литературна ясла.
            Още като студент Христо се изявяваше със звучни, пейзажни романтични строфи. Владеещ изкусно строфите, за него не би било проблем да венцехвали и да заслужи тези благини.
            Зная обаче, че и през ум не му е минавало да го прави. Както и през ум не му е минавало, че може да изостави, да престане да живее с поезията, но така, както той я разбира.
            В този смисъл провинцията в нашия случай си беше и едно спасение.
            И все пак - избор.
            През 1990 г., на върха на еуфорията от отпушващите се промени, неговият приятел - поетът и преводачът Кирил Кадийски, май беше още времето на първите самиздатски прояви, отпечата първата му книга "Трамвай в гората". Непреклонен ценител, Кадийски подбра в нея, онова, което Христо сизифовски беше доизбутал по нагорнището, през много горчилки.
            Разбира се, че заглавието на едноименното стихотворение "Трамвай в гората", с което авторът печелеше симпатиите на публиката по различни публични четения, е метафора на омаята от красотата, спасителното й чудо, в сивия делник. В контекста на онова време внушението му, поне аз така го възприемах, далеч надхвърля красивото описание и приятната гледка за возещия се, докато трамвай номер две пресича горичка от "Кръста" към центъра или обратно. Това са си едни откраднати мигове свобода…
            А подириш ли с поглед небето,
            ще отвориш уста в изненада:
            то е цяло зелено! - и ето
            че от всякъде смело напада

            туй безсмъртно и живо зелено,
            тази песен на птици и листи…
            И сърцето ти бърза, смутено
            да запее, да се пречисти.

            И докрая объркан, замаян,
            не усещаш, когато свърши
            този приказен плен - и трамваят
            пак препусне сред сивите къщи.

            Събрани в книжка, повечето от тези добутани до заветния ден словесни изваяния, са всъщност отломъци от чувствителна душеност, заредени най-често с изненадата на един драматичен лиризъм. Други са по-безметежни привидно, но също тъй защитени с втория си план.
            Не е мястото тук да се посочват примери.
            Сега си спомням, че докато четях и подреждах, по негова молба, в тематични кръгове стихотворенията за втората стихосбирка на Христо "Каква прекрасна, тъжна дума - вечер..." с много приятно чувство откривах, че те са плод на една доста завършена и вече зряла поетика. И още по-приятно ми беше, че тя ме отвежда към обичани от мене поети като Иван Давидков - с чувството за природа, към Петър Алипиев - с драматизма в привидното безметежие, за Първан Стефанов - с преклонение  - пред мъдрия вървеж на битието, делнично и необикновено едновременно.
            Със ситуирането на лириката на Батинков в тази компания от големи имена, не поставям под съмнение ни най-малко нейната автентичност, нейната лична изстраданост и преживени откривателства. Дори напротив, по-скоро, ако наблюденията ми са основателни, това издава добър вкус и преди всичко кураж и възможности да се следва и върви в една от най-плодотворните тенденции на българската поезия.
            В последната си засега стихосбирка "Светлина освободена" Христо Батинков е с по-открита рефлексия, в изказа си е по-директен от обикновено. Но, антологична по характер, заедно с книгата му с интимна поезия "Гледам теб", допълва образа му на роден лирик, бранещ верността към избрания в младостта път, за който свидетелства ранното му стихотворение без заглавие:
            Избягах презглава далеч от вас.
            Не ме очаквайте. Не ме търсете.
            Сред ведра тишина намерих своя глас.
            Край ридове грамадни ръста си усетих.

            Съвет и присмех бързо стихнаха под мен.
            Загрижен укор тук не ме докосва.
            Залязва нощ. Изгрява ден.
            И ясна чистота в покоя си ме носи.
            /1976 г. Боров дол/

            Бил съм на гости в родната му къща в Асеновград. Намира се на хълма "Баделема", наречен така заради горичката от бадемови дръвчета, расли някога там, май че и сега растат. Родът му, доколкото си спомням, се е вкоренил тук, отвеян от по-високо място, от дебрите на Родопа, Христо е от рода на някой, когото наричали Батинката.
            Може би заради родното си гнездо и онези хора, той все си избира такива места - на чисто, сред природата.
            На тези години човек не се променя, затова да му пожелая:
            Тъй както някога във майчиния рай,
            на Баделема,
            все тъй и до безкрай -
            на Селището днес -
            пиши си светлата поема! 
Петър Сяров